Министърът на външната търговия по времето на Тодор Живков – Христо Христов, почина след дълго и тежко боледуване на 87 години. Той си е отишъл в събота, 16 ноември.
Христов, който е сред приближените на Тато, дърпа конците на международната ни търговия 20 години – между 1971 и 1977 г. е зам.-министър и първи зам.-министър на външната търговия.
В периода 1977 – 1986 г. е министър на външната търговия. От 1977 до 1990 г. е член на ЦК на БКП, министър на търговията (1986 – 1987) и на външноикономическите връзки (1989-1990).
Заради възникналата криза в края на 70-те години, когато България е натрупала дългове към западни банки на стойност 6 млрд. долара, по предложение на Христо Христов е приета т. нар. резервна валутна програма. Целта е да се получат допълнителни валутни приходи главно от реекспорт, както и от контролираната от ДС контрабанда.
През 1978 – 1990 г. министър Христов става и председател на българо-иракската междуправителствена комисия. Успява да реализира големи българо-иракски проекти по времето на президента Саддам Хюсеин, пише Lupa.bg.
Журналистът Георги Тамбуев в свое разследване, публикувано преди години, твърдеше, че Христов е и един от авторите на докладната записка с предложение за сътрудничество с небеизвестния бизнесмен Робърт Максуел и прикрито навлизане в западни фирми, под контрола на тайните служби. След краха на комунизма екс министърът на външната търговия развива успешен частен бизнес, използвайки успешно връзките си от миналото със Запада.
А като наш търговски представител в Лондон всъщност Христов създава връзките с Максуел, който бе щедър към т.нар. червени принцове, които впоследствие станаха строители на капитализма у нас.
Христо Христов е човекът, подписал договора с руската страна, тогава още СССР за „Белене“ през 1987 г., предвиждащ изграждането на 4 блока WWER-1000/V 320.
Христов е роден на 11 декември 1931 г. в габровското село Яворец. Завършва външна търговия във ВИИ „Карл Маркс“. Още 5-годишен, когато продавал пъпеши на спирката в селото си, Христо Христов получил първия урок по търговия – добре облечен клиент му казал: „Момче, помни, че се започва от по-високата цена и тогава се върви към по-ниската.” Това класическо правило Христов запомнил за цял живот. Не е ясно дали спортът е загубил голям футболист или спринтьор, но е факт, че наградите му като състезател са голяма гордост за него.
По-долу ви предлагаме архивно интервю на Мариела Балева от в. „Преса“ /2012г/ с Христо Христов:
Срещам се с бившия министър на външната търговия Христо Христов в сладкарница близо до японското посолство. Там един от най-приближените хора на Тодор Живков обича да се среща с приятели и колеги от годините, в които е бил във властта. Животът му е низ от срещи с най-известните хора тогава и е пълен с невероятни истории. Христов е роден през 1931 г. в габровското село Яворец. Между 1971 и 1977 г. е зам.-министър, а от 1977 до 1986 г. – министър на външната търговия. След това три години управлява цялата търговия, а в периода 1989-1990 г. е министър на външноикономическите връзки. 13 години е член на ЦК на БКП.
Вие сте били дълги години министър на външната търговия по времето на социализма. Умението да търгувате откъде идва, как станахте търговец, г-н Христов?
– Родът ми е имал нюх към търговията. Моят дядо заедно с брат си след Освобождението се установява в габровското село Яворец. Помислили как
може да се печелят пари и установили, че в България започват да се строят много къщи. А за това трябва много вар. Районът бил доста варовит и започнали да продават варта в Южна България. Иначе моя милост бях добър ученик, спортист – много голям бегач на 100 и на 200 метра. Играех и футбол, аз съм още от създаването на ЦСКА. Но не станах спортист.
Вярно ли е, че сте били голям любител на цигарите „Марлборо“? Имайки предвид поста ви, сигурно не е било трудно да се снабдявате в онези години с модерните вносни цигари?
– (Учуден, започва да се смее.) Никога не съм пушил в живота си. Участвах в разни пиеси по време на вечеринки в Яворец или в Севлиево и веднъж запалих. Като се разкашлях, голям смях падна… Уиски обаче съм пил. Цигарите не са ме интересували, но съм правил голям бизнес с тях. Що се отнася до „борото“, представители на фирмата дойдоха в Пловдив и ги срещахме с Ядков, генералния директор на „Булгартабак“. Водихме разговори и получихме съгласие по техен лиценз да произвеждаме между 300 и 500 тона „Марлборо“. Произведеното от нас беше оценено като най-доброто, произвеждано извън САЩ. Голяма търговия правехме някога, голяма. Сега… (Замълчава.)
Какво сега, продължете…
– Слаба работа! Ето, спряха и работата по проекта за АЕЦ „Белене“.
Я кажете, колко пари похарчихте за Втора атомна, преди да я спрат еколозите след 1989 година?
– Подписах договора с руската страна за „Белене“ през 1987 г. Предвиждаше се до днес, 2012 г., да има четири хилядника. И знаете ли за колко купихме първия реактор, който ни беше продаден от чехите?
Направихме брилянтна сделка с тях – платихме за реактор с мощност един гигават (1000 мегавата – б.р.) стойността на два суперкомпютъра и още десетина дискови подсистеми с голям обем на паметта.
Шегувате се, г-н Христов… В парична стойност колко излизаше?
– (Смее се.) Знаех, че така ще реагирате, но е самата истина – за около 30 млн. лева.
Христов показва на Тодор Живков продукция, изложена на Пловдивския панаир.
Не мога да повярвам. Нали знаете как премиерът Борисов нарече „Белене“?
– Е, според него това било гьол за шарани. Та тогава ние направихме такива проучвания и подготовка, каквито никъде не са били правени за нито една централа. Как може да си представите, че ще си заложа главата за нещо, което не съм проучил докрай? Абсурд!
Защо решихте да купите чешки, а не руски реактор?
– Руснаците бяха много претоварени и не смогваха с поръчките. Те ни препоръчаха да купим първия реактор от „Шкода“, Пилзен, като ни увериха, че е еднакво добър с техния. Имах много добри връзки с чешки министри и заминах за разговори в Прага. Но бях наясно, че са готови на отстъпки, защото този щеше да им бъде първият реактор, продаден в чужбина. Така аз се възползвах, а те склониха. По това време нашата електроника се продаваше много изгодно в Чехословакия – срещу всеки лев вземахме по три рубли. България тогава беше една от малкото страни в света, които произвеждат суперкомпютри. Дори започна да се говори, че можем да станем Германия на Балканите.
А реакторите за централата в Козлодуй за колко ги взехте?
– И там не сме се минали. Подписал съм за всички реактори, само за първи и втори не съм. Трети и четвърти реактор например ги купихме на тройно по-ниска цена от пазарната. (Смее се.) Няма да се излагам, я, нали съм от Габровско. Преди да тръгна за преговори със съветските другари, поръчахме на една швейцарска фирма да проучи на каква цена СССР е продал ядрени блокове на Финландия. Тая сделка беше тайна за целия соц-лагер. И фирмата успя да разбере, че за един реактор финландците са платили 25 млн. рубли.
Доста добре звучи. Да не би да сте договорили за същата цена?
– Почти. Искаха да ни вземат 100 млн. рубли за един реактор. Аз обаче не отстъпих, а аргументите ми бяха железни, имахме и документи. Руският заместник- министър, с когото разговарях, дори припадна, като чу, че даваме само 25 млн. Исках равно третиране и накрая успяхме да се споразумеем за 29 млн. рубли. Все пак три пъти по-ниска цена от тази, която ни искаха братушките. А само след месец унгарците платиха три пъти по-
скъпо от нас за същия реактор.
И какъв извод може да направите?
– Че информацията е най-великото нещо в търговията. Основните правила са няколко: да не се бърза, да се проучи всичко, да се разбере какво знаят за теб партньорите ти и чак тогава да излезеш с предложение. В това е майсторлъкът. А такива сделки като тези сме правили не една и две…
9 април 1986 г., Бон. Христо Христов и Огнян Дойнов разговарят с външния министър на ФРГ Ханс Дитрих Геншер (отляво на дясно).
Срещали сте се с много политици от цял свят. Искал ли е някой нещо от България, което е любопитно да споделите?
– (Замисля се.) С турския премиер Тургут Йозал се срещнах през 1988 г. на панаира в Измир. Той поиска конкретно няколко неща, като първото беше да спрем излъчването и разпространението в чужбина на филма „Време разделно“, защото имало неверни послания и обида към империята.
По времето на социализма страната ни имаше приятелски отношения с арабските страни. Какви договорки имахме например с Иран, спомням си големите камиони на СО МАТ, които пътуваха за там?
– Така е. Иран стана основен купувач от страните в Средния изток на стоки от европейските пазари и огромният стоков поток беше обслужван предимно от СО МАТ. Тази българска фирма бе една от най-големите в света. По това време притежаваше над 4500 хладилни и бордови камиона. Беше решено да се създаде смесена фирма с един от най-богатите ирански бизнесмени – Ирвани. Познавах го добре, а нашата транспортна фирма, ползвайки влиянието му, създаде най-добрите условия за третиране на нашите шофьори в Иран. Ирвани беше толкова доволен от тях, че при една среща ми каза, че те са като руските войници при Сталинград.
А доставките на оръжие за Иран и Ирак? Как беше възможно да го правите едновременно и за двете страни, които воюваха помежду си?
– Решението, което трябваше да се вземе за доставки на оръжие за Иран, не беше взето леко, защото доставяхме оръжие и за другата воюваща страна. Трябваше да се съобразим и с позициите на СССР и САЩ, които все още не знаехме. Представих доклад на Живков и той го одобри. Познавах добре ситуацията в района, имах срещи, в т.ч. и на най-високо равнище в двете страни. България се ползваше с много голямо уважение и респект. И всяка грешна стъпка можеше да ни струва скъпо. Решението носеше риск и политическа отговорност, каквито Живков не се поколеба да поеме. Между другото ще вметна, че в единствения разговор, който съм имал с Ясер Арафат, той ми беше казал: „Оръжието понякога е по необходимо от хляба.“ Такава оценка за неговата необходимост очевидно се правеше и от Иран, и от Ирак.
Как заплащаше Иран българския износ?
– Освен оръжие ние изнасяхме за там шилешко месо, цигари… Генералният директор на „Булгартабак“ Димитър Ядков например подписа договор с
иранския тютюнев монопол за доставки на цигари ТИР и „Азади“. Така Иран стана вторият основен купувач на български цигари след СССР. Изпълнението, което предвиждаше доставки
по 10 000 тона цигари годишно
в течение на 10 години, бе изпълнено успешно. Иран заплащаше целия български износ с доставки на нефт.
Но как извозвахте нефта, в Залива се водеше война?
– Това беше трудният въпрос. Количествата бяха големи и трябваше изцяло да се реекспортират. Решихме, че най- безопасният вариант за транспорта на нефта е с голям танкер от 250-300 000 тона, който да превозва нефта. Оставаше да се намери подходящ флаг за танкера, застраховател и антиракетни съоръжения. Съгласие даде английската компания „Лойдс“, но предложи тежки условия, като сумата застрашаваше ефективността на сделката. Освен това рискът за мен и за изпълнителите ставаше много висок.
По какъв начин дойде решението?
– Съвсем неочаквано, като че ли беше приказка. Точно в този момент трябваше да отида на посещение в Ирак. Прие ме Саддам Хюсеин. На срещата присъства и заместникът му Таха Рамадан. Поставих въпроса за свободното корабоплаване в Персийския залив, за обстрела по танкерите. Въпросът не беше случаен, но казан между другото. Намеси се Рамадан и каза нещо много важно: „По български флаг ние не стреляме.“ Хюсеин даде знак на съгласие. Това вече изцяло промени плановете за използване на танкера, който беше регистриран в България и с наш флаг.
Колко време работи танкерът?
– Една година, и то без проблеми. Цялото количество нефт, което заработихме с нашия износ, беше изтеглено. Танкерът повече не ни беше нужен и след кратък ремонт го продадохме за същата сума, за която го бяхме купили.
За каква сума бе превозеният нефт тогава?
– Обемът на превозения нефт и после препродаден на трети страни надхвърли 2,5 милиарда щатски долара и съдържаше всички елементи от риска до успеха. Всички, които участвахме в това, имахме лична заслуга, но най-голяма беше на Иван Дамянов, генерален директор на „Кинтекс“, и на Людмил Дионисиев, заместник генерален директор на „Химимпорт“, специалист по търговията с нефт от световна класа, умеещ да търгува и да печели доверието на партньорите.
Кога беше първото посещение на Тодор Живков в Ирак?
– Първото му посещение стана през 1974 г. по покана на президента Хасан ал Бакр. Спомням си преди пристигането Ал Бакр се появи по иракската телевизия със следното обръщение: „Аллах ми даде само две сестри. Утре от България в Ирак пристига моят брат Тодор Живков. Поканвам ви заедно с мен да дойдете да го посрещнем.“ Посещенията извън Багдад – във Вавилон и Хила, бяха истински триумф.
1984 г., с приятеля си – министър-председателя на Бавария, Франц Йозеф Щраус
Разкажете за сделка, която сте договорили по необичаен начин.
– Една от най-големите сделки с Румъния например
бе обсъдена вкъщи на вечеря
докато майка ми, която беше страхотна домакиня, пееше. С румънския ми колега проф. Стоян договорихме България да добави в Румъния електро- и мотокари за 100 млн. рубли и да купи също за 100 млн. рубли камиони „Роман“ и леки коли. Вярно че и камионите, и колите не бяха на нивото на „Мерцедес“, каквито можехме да купим от ФРГ. Проблемът ни обаче беше, че там не можехме да продадем нашите мото- и електрокари.
Има ли личности, срещите с които да са ви особено скъпи на сърцето?
– Ооо, толкова много са. Имам невероятни спомени от приятелството ми с Мелина Меркури, бил съм и много пъти на гости. С нея ме запозна брат и Стелиус Меркурис, който беше лидер на младежкото движение на ПАСОК. Изпетите песни и филмът „Зорба гъркът“ и донесоха световна слава. По-късно и като министър на културата на Гърция тя многократно посещаваше България, беше голям приятел на страната ни.
Кой спомен е в паметта ви сега?
– Споменът ме връща по време на една вечеря в таверна на Атина, на която беше и заместник-министър Вася Папандреу. Тогава вече не се чупеха чинии, както преди, а бяха заменени с хвърляне на цветя. Замеряхме се цяла вечер с тях, когато гръцките ритми ставаха по-бурни. Целият под се покри с цветя, подобни на жасминовите. Шегувах се, че един мъж с две хубави жени е скучна работа, но помощ отникъде нямаше. Мелина беше
невероятна и изключителна жена и носеше голяма душевност. Другия, когото не мога да забравя, е министър-председателят на Бавария Франц Йозеф Щраус.
От няколко години на светло излязоха факти за контактите му с Живков…
– Ооо, аз запознах Живков с г-н Щраус. Видях го за първи път през 1984 г. – набит, закръглен, среден на ръст и с малко приведена походка. Моите физически данни бяха подобни, което ми даде повод вместо обичайните поздравления да му кажа: „Г-н Щраус, в този кабинет няма да се чувствам притеснен!“ Последва веднага отговор: „Още Шекспир е казал – хората около мен пълни да бъдат те!“ Но ако започна да ви разказвам за премиера на Бавария, ще ни трябва много време и много печатарско мастило…
Източник: Сливен - днес и утре
П.П. Припомняме, че "Време разделно" не само не бе спрян, но бе и една от най-рекламираните и излъчвани продукции...Т.е. Бай Тошо е направил точно обратното на правеното в момента от бодигарда му - кланяне, и изпълняването на всички прищевки на Ердоган...