Някога законите на роботиката бяха три. Казваха, че роботът не може да навреди на човека, роботът трябва да изпълнява заповедите на човека, и накрая - роботът трябва да пази себе си… Всеки следващ закон е под условие, ако не противоречи на предните - вторият на първия, третият - на първите два…
Днес времената се бяха променили и законът бе един - намериш ли действащ робот, трябва да е твой, без значение на цената…
От двамата българи, влизащи в Щутгарт, единият бе голям почитател на научната фантастика и на Айзък Азимов, формулирал въпросните принципи. Това бе Иван. И именно той изпита миграцията от научните закони на роботиката към прагматичните и пост-апокалиптични.
В града намериха тринайсет бивши инженери от “Мерцедес”, и бързо, и без много спънки с местните мафиоти, ги командироваха към България. Въпросът с роботите изникна с четиринайсетия, около който имаше още малка банда механици - общо седем човека. Всички местни велможи бяха съгласни те да заминат, никой не се чувстваше ощетен, след като бе получил сериозен подкуп. Но…
Самият “номер четиринайсет” отказваше. Това бе трудно да се разбере. Всеки нормален човек би предпочел България пред този ад, в който се бе превърнала Европа. Сигурност за теб и семейството ти, та дори - възможност да работиш качествена професия, каквито все по-малко се намираха напоследък начини за изкарване на прехраната.
Но не. Този Ото просто отказваше.
Истината е, че той не бе от най-изпадналите в Щутгарт. Бе изградил работилница за ремонт на коли, която работеше много качествено. Трудовите навици на “Мерцедес” си казваха думата. Но по-важното бе, че изобщо имаше подобна работилница, доколкото повечето се затваряха - поради липса на хора и часта. Това да ремонтираш автомобили бе трудна работа днес.
Така Ото се намираше под закрилата практически на всики феодали, на които поддържаше разпадащия се авто-парк. А работилницата му бе недосегаема и добре охранявана. Дори кражби рядко се случваха.
“Един ден от тук ще се възроди “Мерцедес”, казваше Ото, и това бе основният му мотив да остане. Човекът вярваше в бъдещето на Европа, и бе уверен че когато дойде мигът, именно рестартът на всичко старо и добре работещо, ще е пътеката към възраждането.
Всъщност, тези му мотиви почти напълно се покриваха с мисленето на Живков, който бе тръгнал да възражда Европа, точно по същия начин. Просто от България - относително защитена от хаоса и запазена като държавност все още.
-Г-н Брандт, патриотизмът ви е впечатляващ и заслужава уважение. Но истината е, че в България по-добре можете да изпълните целите си… - каза Янаки. Използа и фамилията му - Европа продължава да се разпада, анархията настъпва, всякакви разрушителни сили вилнеят. Оцеляването на градовете-държави като Щутгарт е по-малко вероятно от оцеляването на все пак съществуваща държава като България. С армия, полиция, оръжия, данъци и непрекъснато изграждани защитни съоръжения. Европа някога ще се въздигне, но именно от такова място…
-Тук съм работил цял живот, какво искате от мен? От славна инженерна Германия, да ида при някогашния ни съюзник във всички войни, които изгубихме. В земеделска България. Не вярвам от нищото да може да се въздигне нация-техническа, по-вероятно е Щутгарт да оцелее. А с него и аз…
-България не е изостанала провинция. Тя извърши своя индустриална революция след Втората световна война. Създаде образовано население и промишлена база. Част от нея се разруши по-късно, но пък изригнаха компютърните бизнеси - основно писането на софтуер. Имаме много умни хора, които сега работят за спасението ни, и за Европа… - отвърна Иван.
-И като гледам, справяме се по-добре от самата Европа… - допълни го Янаки.
-Виждам историческия ви късмет. - отвърна Ото - Не се справяте вие. Късмет извадихте.
-Единствени в цяла Европа… Сериозен късмет… - каза Иван.
-По-логично е да има нещо закономерно. Някакъв разум. Доста армии минаха покрай нас. Натискът не е бил по-малък от в други територии. Но оцеляхме. Сега дори се развиваме…
-Не вярвам, нека съм искрен - не вярвам в това. Вие сте случайно оцеляла държава, но по-важното е, че сте доста малки. Седем милиона народ. Нямате критична маса за индустриална нация. Автомобили “Мерцедес” и танкове “Леопард” не могат да се произведат в такова джудже.
Цифрата “седем милиона” действително бе точна. Въпреки спада на населението преди кризата, самата тя доведе до връщане на много българи обратно. Не всеки можеше да се засели в нея, но за българи вратите бяха широко отворени.
-Ние дори по танкове “Леопард” сме най-напред в Европа. Всичко се разнебити и унищожи. Ние имаме към осемдесет напълно здрави екземпляра… - каза Иван - Диктаторът ни ги придоби при различни сделки и мирни преговори.
-Но това е преразпределение. Не е производство. Не можете да произведете и един танк…
-”Леопард” не, но произвеждаме по-прости. Имаме обаче вярата, че ще произведем първите нови автомобили в Европа. И искаме те да са “Мерцедес”... - каза Янаки.
-Между желание и реалност има цяла пропаст. Ако “Мердецес” се правеше лесно, нямаше да се случи само в Германия. Стотици марки коли имаше и преди апокалипсиса. Някои - дори много добри. Но “Мерцедес” никой не успя да повтори. Това остана легендата…
-И кой друг, освен легендата, да възроди Европа и индустрията и… - каза позитивно Янаки.
Немецът се усмихна:
-Тове единственото, в което съм съгласен с вас. Истинските стойности ще възстановят Европа. Но не вярвам на тази налудничава идея на българския диктатор.
-В Европа няма друг диктатор. Няма дори не-диктатор - някой премиер или президент. Това е най-големият шанс. И доста хора ни повярваха. Нашата работа е да обикаляме Европа и да търсим хора като теб…
-Накрая ще съберете много хора, и с празни ръце, ще пропилеете уменията им. Хората са важни, но сами по себе си, няма да се справят…
-В планината Рила текат огромни строежи. Гради се инфраструктурата. Осигуряват се електроцентрали и енергия.
-Значи ще имате много хора, с по една светеща крушка в ръка. От това не става “Мерцедес”...
Човекът очевидно бе убеден в думите си. Можеха да минат и без него. Няма незаменими индивиди, а работата им да набират тепърва предстоеше. Но някак, когато виждаш убеден и способен човек, който не иска да дойде, нещо ти подсказва, че трябва да дойде. Има добри инженери, но има и ключови фигури, които винаги са сърцето на всяко начинание. Този изглежда беше нещо такова. И двамата го усещаха.
-И да ви кажа - камъкът си тежи на мястото. Аз съм германец.
-Ние - българите, сме приятели с германците. Винаги сме делили добро и зло. Имали сме общи врагове…
-И винаги е било зло. Все губим войните. Още една сигурно ще изгубим.
-За Германия, тя е вече изгубена. Няма я Германия. България има известен шанс… - каза Янаки.
-Твоите сънародници бягат на юг. В момента най-голямата германска държава е Либия… - допълни Иван.
-Знам за този срам. Това ни уби. Не Путин и украинците, не и налудничавата политика на американците. Убиха ни германците. Няма арийци вече. Всички хукнаха да бягат, вместо да се борят за страната си. Ако имахме и една десета от огъня при Фюрера, щяхме да се спасим…
-В Либия се говори, че се надигат нацисти, искат да правят Райх…
Ото се усмихна презрително:
-Нацисти? Глупаци, гейове и германски негри. Ако бяха нацисти, нямаше да са там. А тук - при мен… Гледате ли записите по телевизията. Половината заснети нямат германски черти - приличат на африканци или араби. И това са най-активните, дето най-много гледат да ги снимат…
-Те са германски граждани. Равни са на теб… - каза Янаки.
-Глупости! Това не са германци. Тази глупост с гражданството ни съсипа. Германец човек се ражда. Това са поколения, които са правили едно и също - учене, работа, служба на държавата, прецизност, качество, срам при провал. Това не се усвоява за едно поколение и с някаква хартийка, наречена “паспорт”. Арабите могат да станат германци, но след три поколения минимум. През 2100-та година…
-Ти си си расист… - усмихна се Иван.
-Има ли кой да ме накаже? Либералната полиция избяга първа. Сега поне спокойно мога да съм си расист. И да казвам истината. Ние се убихме. И няма да се оправим, ако строим фабрики в България или измисляме фюрер край Триполи, дето се крие дълбоко под земята…
Разговорът никак не вървеше в добра посока. Темата се сменяше, понякога - в доста драматична посока. Но накрая все водеше до един и същи извод. Този човек бе подчинил всичко на оставането си тук. Може би бе безнадеждно.
-Знаеш ли, че преди хаоса, в България се произвеждаха част от компонентите за “Мерцедес”. Имахме фабрики, разработвахме и компютърни технологии.
-Браво, направили сте пари…
-Можеш да дойдеш в тези заводи да работиш. Да помогнеш да вървят по-добре. В нещо доказано, ако не вярваш, че ще пресъздадем основното производство… - покани го Иван. Да успееха да го замъкнат в България, пък после - едно работно място се сменя с друго лесно.
-За какво съм ви там? Имате си свои хора. Вие искате тия дето ще ви дадат нещо ново. Нещо дето не сте правили досега. Пък и - аз съм инженер по роботизираните линии. Не по кабели или софтуера на вградения компютър. Вие това правихте…
-Роботизираните линии? - попита Янаки.
-Най-новите. Вече почти нямаше хора в тях. А в моите последни експерименти, едно хале десет декара беше с един човек - мен самия. Всичко само се произвеждаше… Но бюрократите в щаб-квартирата на фюрера не вярваха и ме мотаеха.
В случая под “фюрера” вероятно се разбираше някогашният президент на “Даймлер-Бенц”.
-И аз съм голям почитател на роботите. Изчел съм всички книги за тях, начело с Азимов… - опита да използва тънката романтична струнка Иван.
-Така се започва, с времето помъдряваш и стъпваш на земята. Истинските роботи нямат общо нито с Жискар, нито с Данийл, нито с тяхното превъплъщение “Дейта” в “Стар Трек”. Това са приказки за обичащи науката деца. Научни приказки. Истинските роботи са съвсем друго нещо - това са промишлени апарати, вършещи конкретна и много повече работа. Моите роботи нямат изкуствен интелект, но произвеждат повече от хиляда “Данийловци”. Хуманоидният робот е безсмислица. За какво ни е? Нали си имаме хора? Трябва ни нещо различно. И различното е по-голяма сила, по-голяма прецизност, безгрешност, точност, бързина. Това е, което произвежда. Не е мислуването и формулирането на нови философски прозрения… Истинският и добър робот е всичко, което не мисли. Мисълта пречи…
-Това е брутална концепция. Малко прилича на идеалния роб - силен, изпълнителен, точен, и най-важното - да не мисли… - каза Иван.
-Роботът е именно роб, и трябва такъв да го пазим. Дадем ли му мисъл, ще губи твърде много в нея, ще поиска и права, и накрая ще ни струва много, а няма да върши нищо…
-Един вид - ще стане мързелив… - рече Янаки.
-Приблизително. Ще научи всичко лошо от човека… Никога няма да програмирам изкуствен интелект в моите системи. Единственият интелект там ще съм аз…
-Този въпрос обаче изначално не е много актуален. В момента роботите изпадат, а мислещите - съвсем… - каза Иван.
-Мислиш ли? Ще правите “Мерцедес” без роботи? - учуди се немецът.
-Не е невъзможно. Преди шейсет години и вие сте ги правили така. А и то много оцелели роботи няма. Всичко се разграби. - каза Янаки.
-Не бъдете толкова сигурни. Една от причините да не искам да напусна, са те…
-Пазите роботи? В тази работилница?
-Не тук разбира се, не в този автосервиз. Тук сме занаятчии…
-Подобен е подходът и в Рила. Поне в началото. Трябва да сме реалисти… - каза Янаки.
-Къде са роботите? - попита с по-голям интерес Иван.
-Имам си склад в едни подземия тук. Част от привилегиите да си ценен за господарите. Охраняват и тях. Имам трийсет и четири напълно работещи робота…
-Бихме се радвали да ги видим…
Немецът се съгласи, стана и ги поведе. Встрани от автосервиза имаше нещо като колиба - приличаше на външна тоалетна. Този тип отходни места бяха започнали да се завръщат, защото канализацията работеше по-скоро по изключение. Но се оказа, че не е това. А… асансьор. И то работещ. Механикът поддържаше и тази система. Очевидно изграждаше свой оазис тук, и с времето щеше да му и все по-трудно да напусне.
Асансьорът ги свали два етажа надолу. С отварянето на вратите се озоваха направо в халето. Пред очите им се разкри истинска съкровищница - добре подредени и поддържани роботи. Подобен склад вероятно не съществуваше никъде в Европа. Някои от машините дори работеха и се движеха.
-Това да поддържаш колите на мафиотите дава доста възможности за лично хоби… - каза Иван, и постави ръката си върху метала на един от роботите.
-Носи сигурност, пари и всичко друго, освен време. Тази техника ще възроди Германия един ден.
-Как не са се усетили тия отгоре?
-Те не разбират. Ползата от невежеството… Мислят, че събирам боклук и резервни части. То и така събрах всичко това - на части, и го сглобих после…
-На части, ако не разбираш, може да мине през очите ти… - съгласи се Янаки - Някои от тия роботи са включени. Какво правят? Със сигурност хабят енергия…
-Не може постоянно да са изключени. Започват да клеясват. Трябва леко раздвижване. Написал съм софтуер, който ги редува. През два-три дни всичко се включва. А ей там имам още четири робота, които сглобявам… - каза той и посочи в дъното. Имаше нещо като вътрешна работилница…
-Предполагам не влизат много хора тук… - каза Иван.
-Всъщност никой. Само аз. Внушавам, че така е най-сигурно срещу кражби. Отгоре на първия подземен етаж има склад за авточасти. Той прикрива какво правя като слизам. Никой друг не знае, че асансьорът има още едно ниво. Няма бутон. Активира се с бутона за единствения етаж, и с чип в джоба ми. Той извади малко дистанционно управление и го показа.
-Ако натиснеш и това, заедно с бутона, отиваш по-надолу. Без това - при авточастите… - обясни.
Янаки и Иван се спогледаха. Мислеха едно и също. Това бе истинската причина немецът да не иска да напусне. Но по-важното бе друго - той и не трябваше да напуска. Това бе като пещерата на Аладин. И под носа на всякакви престъпници. Но съзнаваха и неизбежното.
-Щутгарт е обречен. Рано или късно, властта ще се разпадне. Натискът на всички наоколо е много голям. Ние самите едва се промъкнахме между бандите. А градът е зависим от храна и доставки на енергия. Заложник е. Феодалите няма да издържат… Дори да е възможно възраждане на Германия, то ще закъснее с много, спрямо разрухата. - каза Янаки.
-Вероятно е така. Но докато съществува, и аз нямам друго място, освен тук. Тръгна ли си, разрухата ще дойде веднага.
-Това не може да се оспори… - съгласи се Иван. И разбираше, че и двете реалности са верни - Ото щеше да загине, заедно с Щутгарт, но складът му щеше да загине, напуснеше ли. Логично бе да се спаси поне човекът. Но човекът понякога отказваше този избор. Бе прекалено привързан към нещо, което бе създал, или спасил.
-Ние сме ловци на глави, имаме логистика за хора. Но не мисля, че е невъзможно да пренесем и всичко това? - каза Янаки.
-Това са поне няколко големи камиона. Лесна плячка по пътищата. Днес големи камиони не вървят… - каза Иван - А и не забравяй - това тук не съществува. Ако дойдат камиони, дори под тежка охрана, феодалите ще зададат въпроси. И ще трябва на тях да плащаме. Няма да е никак евтино.
-Няма начин всичко да напусне това място… - каза Ото.
-Събрал си съкровището си на възможно най-неподходящото място. Разбираме защо не искаш да напуснеш, и очевидно няма защо да настояваме… - каза Янаки.
-Няма да стане дори малко по малко да изнасяме. Ако започнем да се повтаряме в идването си, пак ще възникнат въпроси. - каза Иван.
-Единственият начин е по същия път както е събрано - на части, с много пратки и от различни доставчици. - каза Янаки.
-Съмнява ме Живков да отдели десетки агенти и различни коли само за това. Би помогнало много в Рила, но ресурсът за операцията би бил огромен.
-Не бих го и очаквал от вас… - каза Ото. Тръгнаха обратно нагоре.
В асансьора нищо не говореха. Ситуацията бе трудна - едновременно разкошна и богата откъм наличност, и невъзможна - откъм използването и. Янаки мислеше нещо. Като бяха отново на двора проговори:
-Можем да запечатаме това място. И да изчакаме разпада на Щутгарт. После ще направим експедиция за транспорт…
-Запечатаме? Унищожим… - попита Иван.
-Вие полудяхте ли? Тук работят хора…
-Без тях… - каза Янаки - Ще доставим три ракети с малък обсег наблизо и ще инициираме изнудване. Ще наемем някоя от познатите банди. Ще поискаме непосилен откуп, иначе унищожаваме този обект и още два - за прикритие.
-Феодалите няма да платят откупа, но ще евакуират хората… - каза Иван.
-Именно. После никой няма да търси нищо тук. А Ото ще е с нас в България. Може да го пратим лично него на експедицията. Когато Щутгарт бъде опустошен…
-Искате да изоставя роботите си? - възнегодува той.
-Доста добре си ги заровил. И това е по-добре от всичко да се изгуби все пак, поради неизбежност… - каза Янаки.
-Мислиш ли, че Живков ще даде три ракети? Та и да ги доставим чак дотук. Големи са, не говорим за хора само… - попита Иван.
-Като разбере какъв е залогът, ще даде…
-Намериш ли робот, бързо го заграбваш. Новият най-първи закон на роботиката… С цената на всичко…
-Както изглежда…
За последно немецът възропта:
-Искате да съсипете всичко изградено от мен?
-Не, искаме да го спасим… - отвърна Иван - Не сме сигурни, че ще успеем, зависи от политиците. Но това ще опитаме. А ти идваш с нас…
Ото замълча. Изглежда трябваше да приеме горчивото лекарство.
(следва)
Добри Божилов, Хир Дуло
11.01.2023