Г-н
Ха Чен не бе от любимците на властта. Доста подобни на него вече бяха
изгубили бизнеса си, след като на някакъв етап Партията бе преценила, че
е твърде важен за държавата и обществото (сиреч твърде доходен за
другарите в Политбюро в личен план). Схемата бе позната. Започват
проблеми с регулаторите, данъчни ревизии и критични статии в медиите.
Бизнесът губи инерция и за да се спасят работните места, правителството
се намесва. Вече като държавен актив, всичко бързо се оправя – защото
същината на бизнес-модела не е засегната. А начело на компанията вече
седи верен партиен апаратчик, чрез който тя фактически е собственост на
Политбюро. Понякога имаше дори по-крайни случаи – с държавно-частни
договори или дори – с приватизация – една дума, считана за прокълната в
съвременен Китай, компания става собственост директно на някой от
Политбюро. В този върховен орган на властта абсолютно всички бяха
милиардери от дълги години – едни от най-богатите хора в света.
Разликата
между Ха Чен и други подобни казуси, бе че в случая той действително
имаше проблеми в бизнеса си и бе го подкарал към откровен фалит. Нямаше
намеса от Си и хората му. Причината бе комбинация от пазарни
неблагополучия – временни, липса на оперативен капитал, както и
нелоялност на част от служителите. Един от признаците на загниване на
съвременен де факто „капиталистически“ Китай, бе нарастващата
нелоялност, подкупничество и непочтеност сред служителите. Това отдавна
бе описано в теорията – капитализмът изначално е система на измамата, и с
времето – все повече хора осъзнавайки го, все повече работеха само за
себе си, а корпоративната лоялност бе просто лицемерие и измама. В
началото на реформите на Дън Сяо Пин, в Китай имаше някаква смесица от
социалистически морал и капиталистически предприятия, и това сякаш
работеше – честни хора в икономически по-ефективни частни компании. Но с
времето, когато социализмът и комунизмът останаха само като етикет на
Китай, а всичко се превърна в най-вълчия и брутален възможен
капитализъм, идваше и цената по отношение на надеждността на работната
сила.
Компанията на г-н Чен се наричаше „Вдъхновението на Младия
небесен дракон“ и може би просто щеше да фалира в следващите шест
месеца.
И тогава се появи американецът.
-Г-н Смит, трябва да
призная, че предложението ви е твърде щедро, за да не предизвика
съмнения. – каза Чен при третата им поред среща. Бе минала само седмица
от първата, но тя бе достатъчна, за да стане ясно, че действително
съществува нова американска компания, наречена „Чайна Магнетикс“, която
иска да погълне – изцяло или частично „Дракона“, и да и осигури сериозен
оборотен капитал, и дори – достъп до американските пазари. Това
последното бе доста солидно доказателство, че не става дума за
провокация от Си, доколкото всяко проникване при американците се
подкрепяше от правителството, и дори – подобни бизнесмени можеха
по-дълго да запазят дейността си, представлявайки сами по себе си актив,
държащ чужд пазар. За тази седмица, Чен и адвокатите му бяха проучили
добре всичко, и американецът изглеждаше абсолютно сериозен.
-Няма да
се правя на алтруист и на Майка Тереза, г-н Чен – признавам че целта ми е
чиста печалба. Знаете – ние американците към това се стремим…
-Не само вие вече… - прекъсна го китаецът.
Онзи се усмихна и продължи:
-Да,
американските ценности превземат света. Та предложението ми е щедро,
защото ще спечеля много повече. Обстоятелството, че ще получа дял в
китайска компания ще ме постави в добра позиция спрямо американските
власти. А на нашия пазар ще получим възможност да конкурираме, макар и
доста ограничено, монопола на Мъск в спътниците. Правителството ни не
обича монополите, и ако пазарно решим проблема, ще е по-добре от да
започват дела и да се приемат специални закони. – обясни логиката си
Смит.
Всъщност, никакви закони нямаше да се приемат. Мъск бе
монополист не само в САЩ, а в целия свят. А подобен монопол бе супер
изгоден на Америка, и тя никога не би го ударила, по
вътрешно-политически подбуди – дори самите американски граждани да бяха
ощетени от цени и търговски практики. Това бе куртоазия и поредна лъжа.
-Вашата фирма – „Чайна Магнетикс“, тя е съвсем нова… - каза Чен.
-Да,
създадена именно за сделката. Регистрирали сме я в Делауеър, по данъчни
причини, но капиталът е изцяло внесен и сметките ни са в големи
американски банки.
Делауеър – офшорната столица в рамките на самите
Съединени щати. Зона без данъци за всяка дейност, извън Америка. Един
символ на двуличието – САЩ водеха кръстоносен поход срещу офшорките,
защото докарвали до огромни данъчни загуби. Но самите те поддържаха един
офшорен Рай. Така всеки с минимално количество мисъл можеше да се
досети, че войната не е срещу офшорките, а е за превземане на офшорния
бизнес и Делауеър да стане най-големия – ако не и единствен подобен
център в света. И истината е, че доста бяха напреднали в тази област,
ползвайки могъществото си на основна велика сила, преди Украинската
криза. Принудиха по цял свят правителствата да прокарат закони срещу
офшорните зони, но в нито един подобен закон, Делауеър не се определяше
като „офшорна зона“. Той бе на територията на САЩ, и там не можеше да се
допусне, че честните и почтени американци – знамето на демокрацията и
на целия свободен свят, та те ще правят данъчни измами и ще крадат
милиарди от чужди правителства.
-Юридически сте изрядни, не мога да
го отрека. И капиталът ви е чист – събран от борсата. Имате дори
съмнително бързо събрани документи от всякакви институции…
-Не е
съмнително. Байдън и бюрократите му едва дишат под китайската инвазия,
въпреки всички забрани. Все още Китай има огромно икономическо надмощие.
А провалът да се превземе Европа, и превръщането и не в източник на
пари за САЩ, а в черна дупка, която поглъща пари, това бе сериозен удар и
по генералния замисъл за запазване на световното лидерство. Затова
всеки, който може да заеме позиция в Китай, се подкрепя във всичко.
Включително в бюрократичните процедури…
-Това звучи логично. И идва в
идеалния момент – очевидно добре сте проучили компанията ми. Това
навежда на мисълта, че не сте сам, може би ЦРУ ви е приятел…
Смит
нищо не каза. Само отново се подсмихна. Това бе достатъчно. А и нищо
необичайно нямаше. В новата студено-топла война, смесването на тайните
служби с бизнеса, особено интернационалния, бе съвсем нормално.
-Значи
искате двайсет и пет процента от „Дракона“, с опция постепенно да
достигнете петдесет и един процента, но само в бизнеса ни в Съединените
щати. За Китайския пазар можем да ограничим ръста до трийсет и три
процента, ако намерим петдесет и един за прекомерно…
-И за да не дразним вашите регулатори…
-Нашите при всички положения ще се подразнят. Нали разбирате, че те вече приемаха компанията за своя… - отвърна китаецът.
„Драконът“
бе разработил нова технология за „магнитна навигация“ в орбита, чрез
използване на естественото поле „север-юг“ на Земята. Нещо от типа на
„космически компас“. По този начин би могла да се намали цената на голям
брой спътници, особено ниско-летящи, не са стационарна орбита, където
самата навигация бе ключов момент – за да не изпопадат в атмосферата. В
момента Мъск бе абсолютен монополист, но с по-евтини сателити би могла
да се създаде поне частична конкуренция. Китайското правителство би
могло директно да национализира технологията, защото очевидно би имала
важно военно приложение. Но властта прецени, че войната на икономическия
фронт е по-важна и допусна възможността „магнитната навигация“ да
навлезе в цивилните услуги, с идеята да се изкарат пари, за сметка на
глобалните пазари. И основно – на американския. Така компанията остана
свободна – привидно, но регулаторите дебнеха финансовите и проблеми, за
да я одържавят с икономически аргументи, или да я насочат да поглъщане
от удобен олигарх.
-Имаме готовност с адвокати да се противопоставим
на всяко административно нахлуване, което не ползва
военно-терористичните закони. – отвърна Смит – А нашите анализи сочат,
че до подобна грубост няма да се стигне.
-Вашите анализи? – попита Чен.
-Нашите
анализи… - потвърди Смит, с което този път без да мълчи, ясно даде да
се разбере, че американските служби не са безучастни към сделката.
Чен се замисли малко, после каза:
-Твърде добре сте го замислили и сте се защитили. Реално планът може да мине…
-Това е целта ни…
-Но
то също носи риск. Може да не оставят случая на регулаторите и на
местната бюрокрация. Ще пратят някой от Политбюро или негов съветник.
Местните бързо ще усетят, че ги надцаква твърде едра риба.
-Ние не сме толкова „едра риба“. А и тази сделка не е чудовищна по размер… Поне като пари…
-Достатъчно едри сте за идеално изпипана сделка. Това няма да избяга на нашите „анализатори“….
-Възможно е…
-И тогава тази малка компания ще влезе полезрението на Политбюро… А това вече е сериозен проблем.
Американецът се усмихна:
-Не
е само проблем, а и възможност. Ще станете, ще станем, много известни. А
и компанията всъщност е малка само като размер. Патентът на тази
технология дава монопол за много дълго време. А вие сте подали заявление
на основните пазари. Компанията е малка сега, но с огромен възможен
пазар с монополни права в бъдеще. Нашите анализатори добре оцениха това,
и сме готови и за разговори с Политбюро…
-С Политбюро? – изуми се Чен – Но това означава…
-Точно
това означава, имаме готовност с нашето „Политбюро“. Както и да се
казва – Бял Дом, Комисия по търговията в Конгреса, Секретар по
финансите. Има кой да говори с вашия другар от Политбюро…
Чен се замисли още малка, сетне каза:
-Има
шанс тази компания да се запази за мен и за семейството ми. Не е
сигурно, но поне е някакъв шанс. Ще направим сделката – и да видим дали
шпионите на столицата ще дойдат още преди адвокатите ми да са готови…
-Бих се обзаложил на бутилка петдесетгодишно уиски, че ще изпреварят адвокатите… - каза Смит.
-Не бих приел този облог в никой случай… - по същество потвърди мнението му Чен.
Точно
5 дни по-късно в града се появи не просто член на Политбюро, а един от
най-близките на Председателя Си. Върналият се от успешна мисия в Европа
Ли Къ Сан, получи бързо назначение да разследва тази корпоративна афера
малко встрани от столицата. Си искаше с един удар да му отнеме време, за
да не може да оползотвори славата от сделката с Верн, и със седмиците,
политическият му капитал от нея да се обезцени. И като втора цел –
опитният Ли следваше да повтори европейския успех на местна почва, и да
изгони нахалните американци от тази иновативна китайска компания.
Онова,
което нито Чен, нито Си, нито дори Смит подозираше, бе че самият Ли
стои зад „Чайна Магнетикс“. Хитър начин да вкара част от парите си в
Китай, като същевременно отклони вниманието на Си към проблеми с
американците. Бе готов дори да изгуби тези пари, за да не бъде следен по
други замисли. Не бе сигурен кого Си ще прати да се оправя. Но
изпращането на самия него означаваше, че Ли ще разследва как Ли иска да
завземе китайска корпорация. Това бе идеална схема за раздаване на
подкупи по произволен начин. И всичко щеше да е одобрено от Си, защото
щеше да изглежда, че войната е със САЩ. Накратко – Ли можеше да подкупва
чиновниците на Си, и да ги прави лоялни на себе си, с одобрението на
самия Си…
Определено замисълът бе добър изначално, но и извади малко късмет, че точно той бе пратен от името на Политбюро…
(следва)
Добри Божилов, Хир Дуло
15.03.2023